Нов роман от Веселина Кожухарова
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
КЕРА
от
Веселина Кожухарова
размер: 344 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2360-1
Емоционална история, търсеща корените на българската психика
Очаквайте на 21 май!
За книгата
Още като невръстно дете Кера губи майка си, а с нея топлата милувка и грижа в фамилията. Момиченцето овреме се научава на тежък труд и се сблъсква с незаслужено отношение. Но с неволите идват и дребните човешки наслади – миговете с вярната другарка, първата обич, седенките. Кера пораства красива, мощна и с добрина в сърцето, която в никакъв случай не губи, даже и в най-непосилните тествания.
Странни сънища от далечното минало обаче навестяват нощите ѝ. В тях Керана, изповядваща богомилското обучение, извървява сложен път, с цел да извърши свещената си задача. А ориста ѝ като че ли се преплита с тази на Кера.
Романът е прочувствено въздействащ опит за търсене на корените на българската психика и признание за това по какъв начин историческите катаклизми са тестване за задачата на дамата да бъде майка, брачна половинка и обичана.
За авторката
Веселина Кожухарова е родена в Горна Оряховица. Цялата си кариера тя посвещава на музиката като вокален възпитател, началник на хорове, вокални групи, създател на частно музикално учебно заведение. Творчеството ѝ включва текстове и музика на песни, пиеси и мюзикъли. Има издадени четири книги, в които ловко преплита многоликите пъстри влакна на фолклора с богатата психика на българите.
Откъс
В притихналия манастир на Смуглата Дева не се чуваше глас. Монахините се бяха потопили в тъгата си и свели глави, се молеха шушукайки. Думите шумоляха в смълчаната обител като отронени есенни листа: Padre nuestro, que estás en los cielos…
Вече пето денонощие продължаваше бдението. На самун и вода.
Най-старите помнеха дрипавата изпосталяла жена, която в една топла есенна заран откриха заспала пред манастирската врата. А единствено една помнеше името, с което пристигна в манастира – Керана.
Монахинята от дълго време беше трансферирала нормалните години за човешкия живот, изпълнила всичко, което Бог беше отредил за нея. Донесла беше в манастира Евангелието, и същинското слово божие беше донесла, само че настъпи времето, когато тленното човешко тяло отхвърляше да ѝ служи.
Стига към този момент! Време е да намеря покой в Светлината.
***
Бяха минали доста години, откогато Душата се рееше из необятните небесни селения. Дали не беше време да се върне още веднъж на прелестната Земя? Прииска ѝ се да усети лекия ветрец в косите си, а ласкавите лъчи на слънцето да погалят лицето ѝ. Да види нежния светлик на месечината, изплувала зад облака, измежду загадъчно примигващите звезди. Да почувства по устните си ситните капчици топъл дъжд след знойния юлски ден…
Полетя към Земята. Закръжи над едно притихнало село. Надникна в единственото будно прозорче.
Пред трепкащата светлинка на кандилцето бяха коленичили мъж и момиченце. Мъжът горещо се молеше:
– Не ми я вземай, Боже, не ми я вземай. Само нея имам.
И момиченцето се молеше, само че друга беше молбата му:
– Не ме оставяй, Боже, без майка зарад някакво си дети. Вземи него. Остави майка ми.
Добре че Бог не извършва всички молби – намерения си Душата и видя на тясното миндерче да лежи и стене млада жена.
Тук ще очаквам. Дано да е момиченце.
Напуканите устни на дамата се раздвижиха:
– Стойооо, Стойооо, желая водица… Ооох, ела ми помогни… веке потегля.
– Мито, дай на майка си канче вода – обърна се Стою към щерка си и коленичи пред разтворените нозе на родилката.
Знаеше какво би трябвало да прави, тъй като му беше за повторно. А откогато се помнеше, какъв брой агънца и теленца беше извадил на бял свят.
Душата търпеливо чакаше над главата на дамата. Щом бебето се изхлузи в ръцете на мъжа, тя се реалокира над неговата главица. Ала бебето не изплакваше. Беше се зачервило цялото. На Стою му се струваше, все едно беше минала цяла безкрайност, и усещаше по какъв начин сърцето в гърдите му бясно бъхтеше.
Още миг… бебето отвори необятно уста, пое си надълбоко въздух и изплака. Баща му завърза пъпчето, оцопа детето във към този момент хладката вода, в дървеното корито, и го пови в приготвените пелени. Подаде го на булката си, а тя го прегърна нежно и успокоена въздъхна:
– Кера.
***
Кера в никакъв случай нямаше да не помни този ден. Никога! А не беше изпълнила още четири лета. Това, което се случи пред очите ѝ, щеше да вгорчава живота ѝ, до момента в който беше на този свят.
Слънцето към този момент топлеше земята. Ветрецът от ранни зори свиреше с невидими пръсти по тънките стъбла на царевицата безшумно и напевно. Те леко се полюляваха и грапавите им листа нежно си шепнеха, до момента в който се прегръщаха едно друго, захласнати в особен танц.
Ослуша се. Някой се провираше сред стъблата. Отдавна не бяха идвали да я нагледат. Кротко си играеше, седнала на прегънатата на два ката парцалена черджица. Приспиваше дребна кукла, направена от царевичак и тънки линии плат. Майка ѝ режеше на такива линии старите облекла, съединяваше ги, пресукваше ги и от тях тъчеше черги. Понякога вапцваше пресуканите линии, от време на време – не, само че чергите постоянно ставаха доста пъстри.
Видя майка си да излиза от царевицата. Младата жена седна на чергата до нея и въздъхна. Смъкна на врата си бялата забрадка, с която беше пребрадена, попи с края ѝ потното си лице и прегърна слабичките раменца на детето.
– Гладна ли си, Керо? Сеги ще видя дали е станало млякото.
Майка ѝ стартира да разгъва дребното голаче. С него беше завила писаната армага, с цел да се подкваси млякото. Детето я чу по какъв начин изохка и я видя да се вторачва в дребната алена капчица, избила на огромния ѝ пръст.
– Дано омеритейш, нека! Тук ли откри да са навреш, ваджишка?!
Прегърна с две ръце детското телце и зашепна през сълзи:
– Да слушаш бащъ си. Да слушаш Мита. Тя ша ти’й сестра, тя ша ти’й майка… веке – дишаше с прекъсвания.
Кера усети по какъв начин тялото на майка ѝ потрепери и ръцете към телцето ѝ се отпуснаха. В детската ѝ душа се надигна смут.
– Тате! Татеее…
Една дребна шарена змия се забърза по синора и понесе неизживяното ѝ детство далеко.
п редставя
КЕРА
от
Веселина Кожухарова
размер: 344 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2360-1
Емоционална история, търсеща корените на българската психика
Очаквайте на 21 май!
За книгата
Още като невръстно дете Кера губи майка си, а с нея топлата милувка и грижа в фамилията. Момиченцето овреме се научава на тежък труд и се сблъсква с незаслужено отношение. Но с неволите идват и дребните човешки наслади – миговете с вярната другарка, първата обич, седенките. Кера пораства красива, мощна и с добрина в сърцето, която в никакъв случай не губи, даже и в най-непосилните тествания.
Странни сънища от далечното минало обаче навестяват нощите ѝ. В тях Керана, изповядваща богомилското обучение, извървява сложен път, с цел да извърши свещената си задача. А ориста ѝ като че ли се преплита с тази на Кера.
Романът е прочувствено въздействащ опит за търсене на корените на българската психика и признание за това по какъв начин историческите катаклизми са тестване за задачата на дамата да бъде майка, брачна половинка и обичана.
За авторката
Веселина Кожухарова е родена в Горна Оряховица. Цялата си кариера тя посвещава на музиката като вокален възпитател, началник на хорове, вокални групи, създател на частно музикално учебно заведение. Творчеството ѝ включва текстове и музика на песни, пиеси и мюзикъли. Има издадени четири книги, в които ловко преплита многоликите пъстри влакна на фолклора с богатата психика на българите.
Откъс
В притихналия манастир на Смуглата Дева не се чуваше глас. Монахините се бяха потопили в тъгата си и свели глави, се молеха шушукайки. Думите шумоляха в смълчаната обител като отронени есенни листа: Padre nuestro, que estás en los cielos…
Вече пето денонощие продължаваше бдението. На самун и вода.
Най-старите помнеха дрипавата изпосталяла жена, която в една топла есенна заран откриха заспала пред манастирската врата. А единствено една помнеше името, с което пристигна в манастира – Керана.
Монахинята от дълго време беше трансферирала нормалните години за човешкия живот, изпълнила всичко, което Бог беше отредил за нея. Донесла беше в манастира Евангелието, и същинското слово божие беше донесла, само че настъпи времето, когато тленното човешко тяло отхвърляше да ѝ служи.
Стига към този момент! Време е да намеря покой в Светлината.
***
Бяха минали доста години, откогато Душата се рееше из необятните небесни селения. Дали не беше време да се върне още веднъж на прелестната Земя? Прииска ѝ се да усети лекия ветрец в косите си, а ласкавите лъчи на слънцето да погалят лицето ѝ. Да види нежния светлик на месечината, изплувала зад облака, измежду загадъчно примигващите звезди. Да почувства по устните си ситните капчици топъл дъжд след знойния юлски ден…
Полетя към Земята. Закръжи над едно притихнало село. Надникна в единственото будно прозорче.
Пред трепкащата светлинка на кандилцето бяха коленичили мъж и момиченце. Мъжът горещо се молеше:
– Не ми я вземай, Боже, не ми я вземай. Само нея имам.
И момиченцето се молеше, само че друга беше молбата му:
– Не ме оставяй, Боже, без майка зарад някакво си дети. Вземи него. Остави майка ми.
Добре че Бог не извършва всички молби – намерения си Душата и видя на тясното миндерче да лежи и стене млада жена.
Тук ще очаквам. Дано да е момиченце.
Напуканите устни на дамата се раздвижиха:
– Стойооо, Стойооо, желая водица… Ооох, ела ми помогни… веке потегля.
– Мито, дай на майка си канче вода – обърна се Стою към щерка си и коленичи пред разтворените нозе на родилката.
Знаеше какво би трябвало да прави, тъй като му беше за повторно. А откогато се помнеше, какъв брой агънца и теленца беше извадил на бял свят.
Душата търпеливо чакаше над главата на дамата. Щом бебето се изхлузи в ръцете на мъжа, тя се реалокира над неговата главица. Ала бебето не изплакваше. Беше се зачервило цялото. На Стою му се струваше, все едно беше минала цяла безкрайност, и усещаше по какъв начин сърцето в гърдите му бясно бъхтеше.
Още миг… бебето отвори необятно уста, пое си надълбоко въздух и изплака. Баща му завърза пъпчето, оцопа детето във към този момент хладката вода, в дървеното корито, и го пови в приготвените пелени. Подаде го на булката си, а тя го прегърна нежно и успокоена въздъхна:
– Кера.
***
Кера в никакъв случай нямаше да не помни този ден. Никога! А не беше изпълнила още четири лета. Това, което се случи пред очите ѝ, щеше да вгорчава живота ѝ, до момента в който беше на този свят.
Слънцето към този момент топлеше земята. Ветрецът от ранни зори свиреше с невидими пръсти по тънките стъбла на царевицата безшумно и напевно. Те леко се полюляваха и грапавите им листа нежно си шепнеха, до момента в който се прегръщаха едно друго, захласнати в особен танц.
Ослуша се. Някой се провираше сред стъблата. Отдавна не бяха идвали да я нагледат. Кротко си играеше, седнала на прегънатата на два ката парцалена черджица. Приспиваше дребна кукла, направена от царевичак и тънки линии плат. Майка ѝ режеше на такива линии старите облекла, съединяваше ги, пресукваше ги и от тях тъчеше черги. Понякога вапцваше пресуканите линии, от време на време – не, само че чергите постоянно ставаха доста пъстри.
Видя майка си да излиза от царевицата. Младата жена седна на чергата до нея и въздъхна. Смъкна на врата си бялата забрадка, с която беше пребрадена, попи с края ѝ потното си лице и прегърна слабичките раменца на детето.
– Гладна ли си, Керо? Сеги ще видя дали е станало млякото.
Майка ѝ стартира да разгъва дребното голаче. С него беше завила писаната армага, с цел да се подкваси млякото. Детето я чу по какъв начин изохка и я видя да се вторачва в дребната алена капчица, избила на огромния ѝ пръст.
– Дано омеритейш, нека! Тук ли откри да са навреш, ваджишка?!
Прегърна с две ръце детското телце и зашепна през сълзи:
– Да слушаш бащъ си. Да слушаш Мита. Тя ша ти’й сестра, тя ша ти’й майка… веке – дишаше с прекъсвания.
Кера усети по какъв начин тялото на майка ѝ потрепери и ръцете към телцето ѝ се отпуснаха. В детската ѝ душа се надигна смут.
– Тате! Татеее…
Една дребна шарена змия се забърза по синора и понесе неизживяното ѝ детство далеко.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ